Хотелът на Гага – кръв, секс и мода

„Бъдете демони и убийте всичко свято в душите си“ – това бе посланието на този сезон. Пропагандата на мрака мина всякакви граници на десетки различни нива, затова първото, което трябва да направя, е да обясня някои от тях.

Всички герои бяха психичноболни. Защо това не беше казано? Хората не бяха просто странни или извратени, те бяха действително мозъчноувредени чудовища, които до един бяха представени като просто леко необичайни личности. Като творец, който обожава извращението, мога да уверя всички зрители, че тези герои не бяха нищо друго освен луди в клиничния смисъл на думата. Така подсъзнателно зрителят бе принуден да избере своите „положителни“ герои в сюжет, където такива няма.

Убийството е нещо прекрасно. Това се пропагандираше толкова брутално, че щеше да е по-деликатно, ако просто го шептят на заден фон във всяка сцена. Всеки дух или вампир изживяваше себе си чрез убиването. Дори нещо повече. Те твърдяха, че убийствата ги карат да се чувстват живи и духовно пречистени, а накрая стана ясно, че убиването е единственият път към свободата. Прекалено грешно, прекалено подло, прекалено болно.

Какво, за Бога, се случваше със секса в този филм? За целия сезон имаше само една нормална еротична сцена – разбира се, между жалки герои. Във всяка друга имаше кръв, разчленявания и, честно казано, твърде много бисексуалност. Не съм забелязал човечеството да е еволюирало до там, че всички да са бисексуални, така че това странно явление бе по-скоро недомислица, отколкото плюс. И защо всички мъже изглеждаха еднакво? Освен Джеймс Марч, който пък бе единственият, излъчващ някакъв сексапил.

Насилието и секса вървяха ръка за ръка през цялото време, създавайки впечатлението, че това е естествения път на нещата. Често сцените бяха зловещо стилизирани по необясним начин, който те кара да се чувстваш така, сякаш някой ти сипва отрова директно в Душата, но пък това ти харесва.  В този сезон „ужасите“ съвсем не бяха ужасни. Дори напротив. Бяха увлекателни и съблазнителни, постоянно приканващи те да се включиш. Смятам, че няма да е прекалено, ако кажа, че това е сериал, чиято основна цел е да превърне хората в серийни убийци.

След пропагандата трябва да обсъдим и основния виновник за нея – Лейди Гага. По някаква причина филмът бе подчинен на нейния стил и всеки епизод приличаше на необичайно дълъг клип към нейна песен. Кръв, секс, мода, демонизация на подсъзнанието и извращение – през цялото време очаквах Лейди Гага да запее и да запълни липсващото звено.

 

Но стига толкова негативизъм. Дойде ред и на забавната част – опитите за сюжет. Първата катастрофа в него са плътните духове, но тях вече сме ги обсъждали в другите сезони. Под номер две е най-големият провал на пети сезон – полицията. В продъжение на десетилетия, стотици хора са били убити в хотела, а телата има са изчезнали, но никой не подозира нищо? Това или е жалък опит за гавра с полицаите, или със сценаристите. За наша утеха в последния епизод, героите се сещат, че „може да стане подозрително“, ако продължават да избиват всички клиенти. Мислите ли?! Дали пък хиляда безследно изчезнали човека в един и същи хотел не е малко повече от „подозрително“? И като добавим към това и факта, че главният герой, който случайно се оказа полицай и сериен убиец, също живееше в сградата, става дори по-правдоподобно. А какво да кажем за двайсетината деца, които вилняха по улиците, ядейки хора, а накрая скромно се приютиха в хотела без никой да ги потърси? Писал съм криминални сюжети и колкото и да ми се иска, полицията не е чак толкова тъпа.

Ето още няколко дребни, но възмутителни пропуска:

Демонът с дрелката. Откъде се появи и защо? Как така той бе демон, а не човешки дух? Реалното му участие бе единствено в първа серия, а след това просто примигваше из пространството, което си беше откровенно малоумие. Ако демонът е на Сали, поне има някаква бегла логика, но когато се оказа, че е на Джеймс Марч, щях да се разплача от отчайващата тъпотия, която ми се предлагаше.

Бебето на Елизабет изхаби цял епизод със съществуването си, но накрая никой не ни осведоми какво ще се случи с него след като майка му е мъртва.

Духът на Тристан не се появяваше, защото не искал да пречи на Лиз да изживее живота си? Хора, вие чувате ли се? Колко тъпо е товааааа!? Можеше поне да се опитат да го измислят, а не да демонстрират бездарността си.

В последна серия медиумът се свърза с духа на Донован. За пръв път чувам за медиуми, коите се свързват с духове, вече преминали в отвъдното. А и що за екстрасенс е тя, когато вижда духове, видими за всички? Просто е глупаво.

Най-после стигнахме до любимата ми част – героите. За първи път в „Американска история на ужасите“ ние наблюдаваме опити в тях да се вкара някаква дълбочина. Плачевни опити наистина, но ги имаше.

Благодаря ти, Лиз Тейлър! Ти беше чудесна!  Ако не беше ти, нямаше да успея да издържа този сериал. Ти беше светлината в хотел „Кортез“. Ти беше онази щипка неадекват и абсурдност, без която светът е невъзможен. В теб имаше и любов, и изкуство, и смелост, и свобода. Твоите създатели омърсиха любовта ти с Тристан, но и двамата знаем, че ако го пишех аз, ти щеше да имаш свръхлюбов. Пак те не довършиха и любовта ти с Елизабет, но нищо, аз разбрах истината въпреки това. Давам ти по един милион точки за начина по който произнесе думата „flowers“, за това, че стреля по Елизабет, и за това, че си първата жена в света с рак на простата. На теб давам наградата „Най-страхотен герой“.

 

Ах, скъпа моя чистачке! Защо предаде Джеймс? Донякъде те разбирам. Ако не беше толкова жалка, ти никога нямаше да бъдеш съвършена в моите очи. За мен е напълно невъзможно да не харесвам човек, чиято най-висша ценност в живота е чистенето. Ти дори избра любовта на живота ти да се самоубие преди теб, за да можеш да почистиш и с този избор спечели вечното ми уважение. Твоя е наградата за „Най-добър второстепенен герой“.

Елизабет. Знам, че се опита, но просто не успя да ме съгласиш, че си нещо различно от боклук. Драмите ти бяха жалки и безмислени, животът ти също. Може би щеше да има някакъв чар в теб, ако поне не живееше като затворник в някакъв скапан хотел. Сценарият непрекъснато се пънеше да те направи по-одухотворена, но нещата само ставаха все по-зле. Любов се опита да ми пробуташ, после абсолютна празнота, после духовно прераждане – не, не, не. Трагедия. Елизабет, на теб давам наградата „Най-неуспешно реализиран герой“.

Донован. Ти си жалко подобие на червей. Повръща ми се от теб. Беше толкова слаб, че до теб Анастейжа Стийл е свръхчовек – и това не е преувеличение. Ти предаде любовта на живота си, предаде майка си и предаде хората, заради които предаде тях. Това те превърна в нищожество от нови, непознати до този момент равнища. С майка си се държа като безсърдечен глупак – първо я ненавиждаше, но когато тръгна да умира, очичките ти се насълзиха и я върна към живота като ходещ труп, само за да задоволиш егоизма си. Слабак! Накрая дори имаше безочието да ѝ кажеш, че я обичаш. В отношенията си с Елизабет ти наистина прекоси всички мои представи за жалкарщина – беше толкова слабохарактерен и гнусен, че е загадка как сам се понасяше. Ти се влачеше в краката ѝ, но дори това не успя да направиш добре и накрая уби единствената ѝ истинска любов, защото… ревнуваше. Естествено, ти не успя да я предадеш и да убиеш и нея, с което предаде и Рамона и самия себе си. Ти твърдеше, че обичаш и Елизабет. О, Донован, ти не си достоен да обичаш и си абсолютно неспособен на любов. На теб давам наградата „Най-жалък герой на всички времена“.

Айрис, нека си го кажем директно. Ти нямаше представа какво правиш, нали така? Те и сценаристите не знаеха защо си там, а и аз също. Поизвращава се малко, поубива този и онзи, попрестори се, че обичаш сина си и айде към спектакъла „лошият става добър“. Адски тъпо. От мен да мине, давам ти наградата „ Ненужна добавка в сценария“.

Рамона Роял – имаш моите поздравления за името ти. Ти беше женската версия на Донован. За щастие не ти се отдаде възможност да бъдеш предателка, но пък каква глупачка беше… още малко и щях да изпитам възхищение. След като си прекарала двайсет години в това да мислиш за отмъщението си към Елизает, планът ти беше „ще вляза през главния вход с нож в ръка“. Гениално. Три неуспешни опита по-късно, ти вече се бе доказала като най-големия идиот във филма, но реши да го затвърдиш още веднъж. Затова когато най-накрая ти се отдаде възможност да убиеш Елизабет и да получиш желаното, ти прецени, че трябва да… правиш секс с нея и да я пуснеш да си върви. Награждавам те за „Най-тъп герой“.

Сали. Отношенията ни се развиха доста интересно, Хиподермична Сали. Длъжен съм да ти кажа, че в началото те презирах. И все още го правя. Но с времето у мен се зароди и нещо друго – уважение. Твоят единствен стремеж бе да се спасиш от самотата. Не те интересуваше кой ще бъде до теб, искаше просто да имаш някого. Ти убиваше хора, за да държиш душите им затворени във вечността, само за да не си сама. Разбираш, че това не може да те направи друго, освен парцал за обществена тоалетна. Но пък твоята самота бе толкова мрачна, толкова безкрайна и всепоглъщаща, че аз започнах да я уважавам. Ти имаше жалка цел, но поне вървеше по пътя към нея с цената на всичко. И тук е моментът да ти се извиня. Ще го направя вместо сценаристите, които ме принуждават да ти дам наградата „Най-унизен герой“. Извинявай, Сали. Жената, която бе готова да направи всичко за един миг, в който да не се чувства сама, която се заши за живи хора, за да чувства близостта им, намери спасение от самотата в… социалните мрежи. Аз искрено съжалявам, че твоите създатели ти причиниха това в името на пропагандата. Социалните мрежи са самота и ти би разбрала това по-добре от всеки друг. Хареса ми единствено мрачната метафора, че хората, които намират утеха в интернет общуването са точно като теб – мъртви и затворници на собственото си съзнание.

И накрая идва семейството на Джон, към което отказвам да се обърна лично. Те бяха смехотворно рамкирани и скучни. И дори това, че той бе сериен убиец, а майката и сина вампири, не ги направи по-интересни. На толкова смотани образи мога да дам единствено наградата „Най-банални герои“.

Това определено бе най-добрият сезон, но и този с най-опасната пропаганда. Надявам се, че в бъдеще ще наблегнем на думите „история“ и „ужаси“, а не на „американска“.