Илюминатите са безработни! Факт, който бе категорично потвърден от извиващите се километрични опашки пред бюрата по труда навсякъде по света. Това привлича вниманието ми и решавам да се наредя на една от тези опашки, за да получа информация от първа ръка. Тъкмо се каня да попитам някого, когато се оказва, че е дошъл ред на мъжа пред мен.

– Какъв сте по професия? – пита го жената зад бюрото.

– Илюминат – отговаря той с измъчено изражение.

– Боже мили, какво става с вас!? Никога преди не сме ви срещали, а сега само ваши представители търсят услугите ни.

– Ох, не питайте. Много трудни времена дойдоха за нас. Бихте предположили, че унищожението на цялото човечество ще бъде трудно начинание, но изобщо не се оказа така. Кризата ни удари здраво и вече няма неща, които да са достойни за унищожение.

– Да, разбирам. Добре тогава. Какви са Вашите умения?

– Е, нали знаете. Културно унищожение, деградация,прославяне на бездарността и тъпотията, стимулиране на безхарактерността и бездействието, подтикване към духовна смърт. Обичайните неща.

– И как се случва всичко това? Какви методи използвате?

– Стандартните. Призоваваме хората към морал и скромност. Учим ги на основните добродетели като това да поставят мнението на другите над своето и да служат сляпо на обществото. Стараем се да премахнем различните, защото те винаги са източник на проблеми.

– Господине, наистина съжалявам, но нямам какво да Ви предложа. Просто нямаме свободни места.

– Никъде ли? Моля Ви, недейте така. Все трябва да се намери нещичко. Ще правя каквото и да е, само кажете.

    – Ами бих Ви предложила да насочите хората към Бог, а след това да създадете изцяло грешна и извратена представа за него, в която всички да вярват, но църквата вече отдавна зае тези позиции.

– Хмм. Тогава сигурно мога да създавам размирици и потенциални възможности за война?

– Вижте, нямам цял ден. Дайте да си говорим сериозно. Вие поглеждали ли сте към света? Наистина ли смятате, че някой има нужда от Вас, за да прави война?

– Ами тогава мога да подмамвам отделните хора да се отдават на насилие?! – казва той с въпросителна нотка и отчаян глас.

    – Първо, нямам никаква представа какво имате предвид под „отделни хора“. Хората са стадо. И второ – мисля, че всички сме наясно, че що се отнася до насилието, свободни работни места няма от векове.

– Ужасно. Наистина нямат нужда от мен. Не може ли поне да ме вместите в изкуството? Музика? Кино? Литература?

Жената го поглежда с истинско съчувствие и му се усмихва.

– Искам да Ви помогна, но трябва да разберете, че просто няма как. Знам, че е болезнено, но просто трябва да проумеете, че вече сте излишни. Единственото изкуство, което светът прославя, е бездарното. Има само няколко периода в историята, когато е било иначе, и вероятно се дължи на чиста случайност. Музиката и киното са безсмислени и правени от хора без всякакъв талант, а литературата е отживелица. Съжалявам, но работа няма. И преди да попитате, за останалите изкуства важи същото.

– Ами парите? – казва той с прилив на надежда. – Мога да ги накарам да мислят, че парите са най-важното нещо в живота.

    – Бихте могъл. Но за целта първо ще трябва да ги накарате да спрат да го мислят. А това, драги мой, дори и Вашата организация не е в състояние да постигне.

– Разбирам. Благодаря Ви за отделеното време – прошепва съкрушено мъжът и се надига от стола си. – Чакайте! А любовта и свободата? Трябва да има работа поне в този сектор! Ще ги науча да наричат любов всичко онова, което не е любов и ще ги принудя да се отрекат от свободата си.

– Май получихте нервен срив и мозъкът Ви блокира. Чувате ли какво говорите?! Любов?! Та хората никога не са знаели какво е това и никога няма да разберат. А ако все пак стане чудо, работни места пак няма да има, защото хората, скъпи мой, са абсолютно неспособни да изпитват любов. Що се отнася до свободата… Огледайте се. Всички вече са се отрекли от нея.

– Но… Какво да правим тогава? Всички тези илюминати, които оставаме на улицата?

– Както го виждам аз, имате само една възможност. Трябва да колонизирате други планети. Работата Ви тук вече е приключила.

Мъжът се отдалечава с посърнал вид, а аз заемам мястото му.

– Защо сте тук?

– За да правя Духовна Революция.

Жената се усмихва топло и казва:

– Ето това вече е позиция, за която свободни места определено има.