Започнах да чета тази книга с необикновено големи очаквания. Не само, че бях чувала много добри отзиви за нея, но тя е и най-характерният роман за Бийт поколението, а във всичко, което съм чела досега от тези автори, съм откривала забележителен гений. Още в първите страници разбираме, че главният герой, който е писател, ще търси и ще следва свръхчовека. Не може да бъде по-обещаващо.

Сал възприема Дийн Мориарти именно като свръхчовек и веднага загатва за неговата изключителна необикновеност. За критичния читател обаче е нужно да се увери дали това наистина е така. В началото Дийн е показван в много откъслечни сцени и със съвсем кратки реплики. Все още не може да му се даде ясна оценка, защото не е ясно каква дълбочина има у него. Разбира се единствено, че той е много свободен. Свободен, както много малко хора са успявали да бъдат. Останалите герои не се задържат за дълго в повествованието; всеки блесва във своята сцена и после отстъпва мястото си на следващия. А самият Сал все още е по-скоро наблюдател, отколкото движеща сила на действието. Дийн Мориарти, от друга страна, остава скрит от главната сюжетна линия за доста дълго време, докато интересът на читателя да го опознае и желанието му да се впусне заедно с него по склоновете на безразсъдството все повече се изострят и го карат да прелиства страница след страница. Шеста глава завършва с въпроса „Къде беше Дийн?” и ти неволно повтаряш след Сал „Да, наистина, къде е Дийн?”.

Най-накрая във втора част Дийн започва да участва в книгата. Не бих казала, че харесвам всичко, което той прави и казва, но това няма никакво значение. Единствено има значение дали това са постъпки и думи на свръхчовек. Този въпрос става все по-интересен.

Това, което научаваме във втора част за Дийн, е, че той е луд. В него гори животът. За него пътят е един безграничен дом, който му позволява да се достигне до своята същност, но едновременно с това го свързва с целия свят. Неизчерпаемата му енергия вдъхновява, застоят би намерил за невъзможно да съществува около такава енергичност. Във всеки ден и всяка нощ той се впуска с неистов ентусиазъм и готовност за нови изживявания. Любопитството го кара да е сред хората, да иска да узнае всичко за тях. Всяка история на всеки странник го вълнува и му се струва значима. За него всичко, което става по света, е част от живота и единствената променлива е интензивността на случващото се. Завладяващото в Дийн е именно неговият бесен и неудържим порив към живота и дивата му страст по скалистите върхове на свободата.

В цялата книга по много интересен начин се преливат и разграничават значенията на думи като любов, брак, обвързване и т.н. Сал преживява една напълно приемлива връзка в Калифорния. Той и Тери усещат много точно момента, в който трябва да се свържат, и момента, в който трябва да се разделят. Между тези два момента те успяват да вземат всичко от връзката си, така че, макар и краткотрайна, тя ще остави следа в душите им. Двамата са щастливи, но са обречени в тази действителност животът им винаги да се случва „mañana”. А Сал не може да си позволи това, той трябва да изживее до краен предел всеки миг от настоящето.

Дийн, от друга страна не може да се свърже пълноценно с друго човешко същество, с което имат романтични и/или сексуални отношения. Той е една от тези личности, чийто единствен истински любовник ще си остане животът. Дийн има нужда от жени, но не и от жена. Той може да създаде пълноценна връзка на интелектуално-емоционална основа само с някого като Карло Маркс.

Дийн с лекота взима решенията да се ожени или разведе. В брака той не търси сигурност, стабилност или осигурена скука до края на дните си. Той просто търси върховното отдаване един на друг във всяка своя връзка с друго човешко същество. Не придава нито на брака, нито на развода по-голяма важност от минималната, която заслужават. Нито едното не е съдбоносно в неговия свят. Намерил е начин да изкриви обвързването до свобода.

От гледна точка на Мерилу и на Камий нещата може би стоят по по-различен начин. Те са лудо влюбени в Дийн, но той им съсипва живота. Но на всеки, който има дори средно добра преценка за хората, би трябвало да му е ясно, че Дийн Мориарти не може да направи нищо друго, освен да ти съсипе живота. Въпросът е ще платиш ли тази цена, за да вървиш пътя към свободата заедно с него. Ако си готов да се обвържеш с човек като Дийн, трябва да си съвсем наясно, че той не е добър човек с проблеми, а е егоистичен, безотговорен и, поради търсенето на нещо много по-висше от ежедневните отношения с хората, напълно безскрупулен. Трябва да си готов да се обвържеш с чудовище, за да достигнеш до ангела на светлината.

Връзката на Дийн с Мерилу е много по-интересна от тази с Камий. Той има две деца с Камий, но Мерилу е тази, която бе взел на пътя, което може би подсказва, че я цени повече. Мерилу разбира по-добре що за човек е Дийн и не изпада в истерии от неговите постъпки. Тя дори успява да му бъде горе-долу достоен противник. Дийн изпитва към нея най-близкото до любов, на което е способен.

Сал е следващият герой, който решава да обвърже живота си с този на Дийн Мориарти. Той познава многоликостта на Дийн. Но освен това е готов да пожертва цялото си същество само за едно върховно свръхизживяване. С Дийн би трябвало да получи този шанс. Сцената изглежда много съдбоносна, на върха на един от хълмовете на Сан Франциско, и сякаш сам Бог е техният свидетел и решението им е необратимо.

Съвсем скоро двамата отново се озовават на пътя. Той е централен мотив в целия роман. Америка се разкрива пред тях и пред читателите много истинска, много осезаема чрез възхитителните си пейзажи и многостранността на децата си по безкрайните ѝ шосета. Пътуването е символ на промяната и на израстването. Колкото повече откриваш за света около теб, толкова повече откриваш и за света вътре в теб. В течение на книгата пътят и целта на пътуването все повече преливат едно в друго, очертанията им се губят и читателят започва да се чуди дали героите пътуват, за да стигнат целта си, или избират далечна цел, за да имат причина да пътуват. Това е техният начин да вървят напред, да отричат категорично застоя, да тичат със скоростта на промяната, да преследват безумно бъдещето. Пътуване в името на самото пътуване.

Другото нещо, което отразява много точно душите им е джазът. За тях музиката е наркотик. Всяка доза е повод за търсене на следваща. Тя ги завърта в мълниеносен кръг на желание да открият нови мелодии, нови мотиви, нови извивки. Тя се превръща в средството за сливане на реалността и световете в собствените им съзнания. Цялата вселена се превръща в неразграничими петна от звуци, хора и идеи. Емоциите излизат на повърхността и добиват ярки електрически цветове.

Физическата реалност обаче е с по-тъмни багри. Животът се развива за Дийн точно така, както се очаква да се развие за човек като него – а именно залива го с изпитания. Ампутирането на част от палеца му и всички други здравословни проблеми са първите истински трудности, които той среща и начинът, по който се справя с тях ще разкрие много за личността му. Но в Сан Франциско детето на свободата Дийн Мориарти е принуден да прекарва дните си, гледайки детето си и чистейки къщата. Това вече е и изпитание за духа му.

С течение на времето мнозинството от приятелите на Дийн се настройват против него. Те изпитват напълно очакваната злост към това, което не могат да проумеят. От друга страна веднъж, щом годините им на лекомислено скитане из страната са зад тях и те започват да търсят сигурността на дома и брака, свободата на Дийн им става неугодна. Жените се страхуват от него, защото той има това пагубно влияние върху мъжете им, което ги кара да напуснат домашното огнище отново в търсене на стари призраци и неизживени привидения. Но не е само това. Съвсем обективно Дийн нарушава всички морални норми. Приятелите му смятат, че той е егоист, използвач, че потъпква всички, които не са му необходими. И са напълно прави. Точното описание за Дийн е безскрупулен негодник. Но те избират да съдят това само в лошия му аспект. Хората винаги са склонни да простят скуката и посредствеността на порядъчния човек. Но никога не прощават жестокостта на свободния човек. Сал единствен защитава Дийн. Но не трябва да забравяме, че досега Сал не е изпадал в голяма беда по вина на Дийн. А това е твърде вероятно да стане, понеже то става рано или късно с всеки обвързал се за по-дълго с него.

В четвърта част, когато Мексико се оказва кулминацията на всичките им пътувания, логично очакваме кулминация и в характера на Дийн. Но не откриваме такава. Не го обвинявам, че изостави Сал, защото болестта му, и следователно самият Сал, ограничаваха свободата му, а тя е цялата му същност. Той обаче в нито един момент не надхвърля себе си. Въпреки всичко, което му се случва, като герой той не търпи особено развитие. Но в истинския живот върховете растат непрестанно и да останеш на едно място твърде дълго, всъщност означава, че слизаш надолу.

Дийн Мориарти не е свръхчовек. Той си остава просто доста забележителен. Дълго време обмислях това, защото не вярвах, че е възможно някой, който е свободен в такава степен, да не е свръхчовек. Само че при него тази свобода е ограничена в него самия. Дийн Мориарти е вдъхновяващ, но, като изключим това, с нищо не допринася за духовното развитие на никого от приятелите си. Изживява света, но не го променя. А зад себе си оставя само недовършени истории, напразна болка и неоправдани очаквания. В последната глава читателят го гледа как се отдалечава с притеснение, че светът на собствената му душа ще се окаже тесен за него.

Цитати:

“ … защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват…“

„Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос.“

„…в края на краищата, Сал, пътят трябва да води към целия свят. Няма къде другаде да води, нали така?“