В „Песен за огън и лед” („Игра на тронове”) има много интересни образи, които заслужават да бъдат обсъдени. В продължение на няколко седмици ще пускам статии с по пет герои във всяка. Ето и първите:

 

Роб

Тъй като той ми е любимият герой, ще започна с него. Той не е героят, когото харесвам най-много (просто в него няма достатъчно извратеност), но е героят, когото обичам най-много.

Роб се разви изключително много в първата книга. В началото сякаш той и Джон бяха използвани, за да се направи противопоставяне между законнородения син и копелето – макар двамата да бяха на една и съща възраст, синове на Нед и живееха в Уинтърфел (колко странно да го видя на кирилица), животът им се очертаваше да бъде напълно различен. За разлика от Джон, Роб имаше всичко – пари, признание, уважение и щеше да наследи титлата и замъка на баща си. Тогава не го харесвах, но и как можеш да харесаш герой, на когото всичко му е наред?

Но тогава започна войната. И Роб трябваше да влезе в ролята на Лорда, да управлява и да се справя с капризите на всичките си васали. Благодарение на Бран ние виждахме и Роб като лорд Старк и Роб като уплашеното момче, което се съмнява дали ще се справи. Сцената, в която Роб накара вълка да отхапе пръстите на Джон Ъмбър, беше страхотна, защото там си пролича, че той е готов да води армиите (а също и заради реакцията на Големия Джон). Точно това, че той се страхуваше и колебаеше, но въпреки това намери сили да се справи, го направи съвършен.

Оттам нататък той нямаше избор освен да не допуска грешки в нито едно от предизвикателствата, които съдбата му бе отредила – да бъде крал, да участва в битки, да преживява предателства и т.н.

Освен това в образа на Роб имаше един свръхмотив, но той, разбира се, просто не бе подчертан от автора. Той беше единственият, който открито избра любовта пред правилата. И плати цената за това – не само собствения му живот, но и живота на майка му, на цялата му армия и кралството му. Тъжното е само, че повече хора не са готови да пожертват всичко в името на любовта.

 

Санса

Това е героинята, която добавя най-много цвят в цялата поредица. Тук героите са интересни, героите са извратени, героите са смели, героите са властни, героите са велики… и изведнъж се появява Санса. Абсолютно незаменима.

Санса е все още жива единствено благодарение на фамилното име на баща си и на приликата с майка си. (Трябва да пишат за това в наръчниците по оцеляване.) В продължение на две книги се чудехме дали ще избяга от Церсей, само за да може накрая да се окаже в абсолютно същата ситуация – затворена сама в замък и участник в схемите на човек, жадуващ за власт. О, не, има разлика – вместо Джофри, сега търпи Робърт Арин. На това се казва от трън, та на глог.

Интересно е само как авторът смята да завърши така нареченото ѝ развитие. Каквото и да направи тя накрая, то няма да компенсира за цялата ѝ жалкост. А освен това, след като смъртта на цялото ѝ семейство (като за тази на баща ѝ тя самата имаше вина), годежът с Джофри, отношението на Церсей, сватбата с Тирион и схемите на Бейлиш не я направиха яка, какво, за Бога, би могло?

 

Визерис

Да започнем с най-важното: след доста дълго обмисляне установих, че е така – той има най-красивото име на света. Следователно той има статут за съвършенство и не може да бъде съден.

Иначе, да, знаем, Визерис е лош. Няма да отделя време да обсъждам това. Но някак си в образа му има една особена трагичност. Семейството му е избито, когато е бил дете; принуден е да бяга в изгнание; враговете му насмешливо го наричат „кралят просяк” и още от самото начало е пределно ясно, че той никога няма да сбъдне единственото си желание да седне на железния трон. Лесно е да не го харесваме. По-трудно е да му съчувстваме.

Получи си заслуженото наказание, но, честно казано, тази сцена по-скоро подчерта колко жалка бе Денерис с това да позволи някой друг да го убие.

 

Хрътката

Един от най-интересните и противоречиви герои в книгата. Да се надяваме, че, когато се „съживи”, това няма да се е променило.

Сандър има интересен живот. Той успява да се махне навреме от брат си, който изгаря лицето му, убива баща им и всичките си жени. И следващия, на когото ще трябва да се подчинява, е не друг, а Джофри. Не че това му пречи особено – той вече е духовно разяден човек, който намира за забавно да убива деца.

Интересното при него е, че читателят постепенно започва да го харесва, без той в нито един момент реално да е бил „добър”. Помага на Санса, изпълнявайки задълженията си. Помага на Ария, търсейки лична изгода. Той е жесток. Той е безскрупулен. Той живее само за отмъщение. Той дори се прояви като страхливец. Но във всеки един момент той е напълно себе си, което е достатъчно, за да бъде съвършен.

 

Джеролд Дейн

Този герой се появи в една сцена, обяви се за страхотен и си тръгна. „People call me Darkstar and I am of the night” – каза той и цялата читателска аудитория въздъхна по него. Това му бе напълно достатъчно, за да привлече вниманието към себе си, но оттук нататък го очаква тежка задача да се докаже (за което изпитвам своите съмнения).

Не, че имам нещо против него, но красив и напълно безскрупулен е най-лесната рецепта за създаване на интригуващ герой. А колкото и „смела” постъпка да е обезобразяването на едно малко момиче, след време започваш да се чудиш дали не е действие на обикновен главорез с по-високо самочувствие, отколкото би трябвало.