За разлика от обичайната помия, която можем да очакваме в жанра „интелектуален филм, анализиращ обществото“, „Чикаго“ ни поднася чудесно представление, умело разкривайки упадъка на масовия човек.

Като започнем с непрофесионалните журналисти, преминем през тълпата, чийто интерес рязко сменяше посоката си в зависимост от последната клюка и завършим с гениалния кукловод Били Флин, може да заключим, че „Чикаго“ ни убеди в едно – в света на хората истината няма никакво значение. Всичко е спектакъл на повърхностни страсти, а най-силните овации получава най-добрият лъжец. Но нещо в музиката и духа на филма нашепваше идеята, че съществува и друг свят и ако сме избрали да сме част от този, не можем да виним никого, освен себе си.

За първи път не заспах от скука, изправен пред конфликта „безличната тълпа срещу жалкия червей“.  Макар всички да бяха мизерни до опасно ниски нива, сюжетната линия се придвижваше успешно напред, без да ме отегчи в нито един момент.

От едната страна на тепиха е Рокси Харт – жалка глупачка, която бе прекалено плитка и невзрачна, за да бъде забелязана от когото и да е. Тя преминаваше през живота, плъзгайки се върху собствената си слуз, а всеки път, когато заговореше, от устата ѝ падаше топка смачкан захарен памук. Беше комплексирана простачка в отношенията си с Велма, неблагодарна уличница пред съпруга си, безмопощна играчка в ръцете на адвоката си и смехотворно обикновена като част от сивото множество.

От другата страна – обществото. Лишена от разум и чувствителност, сбирщината от осакатени човешки същества не проявяваше никакъв интерес към фактите. Тя очакваше всичко да ѝ бъде поднесено на готово, за да не ѝ се налага да мисли и точно така постъпи Били.

Били Флин притежаваше изключителен интелект и беше единствения човек във филма, който извърши някакъв мисловен процес. От една страна ми харесваше да наблюдавам как разиграва света според желанията си, но от друга изпитвах съжаление към него – той беше празен човек без достойни противници, а като единствен носител на разума, Били бе избрал да го използва за да… се сдобие с пари и слава.

В „Чикаго“ имаше гений и той, разбира се, е затворническото танго на шестте съпруги-убийци. Силни, независими и изключително привлекателни, мистериозните отмъстителки показаха как трябва да изглежда истинската жена. Те застанаха зад действията си с гордо вдигната глава, заявявайки на света, че нито може, нито има правото да ги съди. Затворническото танго бе безмилостна битка за свободата, която не може да бъде отнета на личността.

На финала Велма и Рокси излязоха заедно на сцената, за да завършат окончателно моделирането на изкуствените си сърца – те решиха, че вместо порив към красотата, животът може да бъде една шега и накараха всички да се смеят заедно с тях. Но каква по-добра шега от тази, че на бесилото увисна само една – невинната.