„Момичето от Дания“ е история за любовта между две рисуващи души. Емоциите в този филм бяха голи. Нямаше излишни украшения и декорации, нямаше официален мелодраматизъм, нямаше повърхностни прищевки. Само истинската любов, блестяща насред сцена без декори.

Чувствата на героите бяха разкрити без никакви задръжки. Много пъти изпитвах желание да отместя очите си от екрана, защото не е редно да навлизам толкова дълбоко в нечия душа. Изживях желанията, страховете и света им. Не знам дали защото е по истински случай, но този филм нямаше сценарий. Просто бяха поставили камери в една изящна Вселена, която не може да бъде разбрана от хората извън нея.

Ейнар беше зимен пейзаж. Вълнуващ, тъмен, мистериозен. Има нещо много романтично в това цял живот да рисуваш едно-единствено блато. Да се връщаш винаги там, където се е родила първата ти истинска мечта. Да си спомняш какво е да съзерцаваш лъчите, когато пред теб е имало само мрак. Той изобразяваше най-красивият порив на сърцето си – страстта по невъзможното.

Герда беше есенна приказка. Толкова топла и тъжна. Тя носеше в себе си съкрушителна крехкост и огромна сила. Единствените неща, които имаха значение за нея, бяха любовта и свободата. И тя се бори докрай и за двете. Много рядко киното ни предлага толкова достойни женски образи.

Лили беше мечтата. Мечтата, която разруши щастливия и сигурен свят, за да поеме по непознати пътеки. Лили беше истина. Абсурдна, непозната, болезнена. Но неоспорима. Лили беше пътя към свободата, който Ейнар и Герда трябваше да извървят заедно, за да преоткрият любовта си, по-прекрасни отвсякога.

Ейнар и Герда се обичаха. Крайно време беше киното да ни предложи истинска любов. В началото те бяха щастливи. Художници, потънали в света, който сами си бяха изградили. И тогава появата на Лили промени всичко. Имаше отричане, хлад, неразбиране, сблъсъци и безпомощност. Но през всички тези етапи, Ейнар и Герда нито веднъж не си помислиха да се разделят. Нито веднъж не се усъмниха в обичта си един към друг и нейната способност да преодолее всичко. Бяха съпрузи, приятелки, а на моменти и двете едновременно. Но независимо от обстоятелствата, те останаха верни на факта, че са сродни души. В тяхната Вселена нямаше място за никой друг. Отношенията им се променяха, пропастта между тях растеше и точно когато изглеждаше, че ще пропаднат в нея, те политаха към небесата ръка за ръка.

Само Герда обичаше Ейнар и само тя можеше да обича Лили. Любовта на Ейнар бе Герда и само тя можеше да бъде любовта на Лили.

Музата на Ейнар умря с появата на Лили. Това ме обърка. Така и не разбрах защо не може да рисува като жена. Но макар да уби едно изкуство, Лили даде живот на друго. Герда откри истинската си същност като творец в това да рисува Лили. Така всеки от тях бе намерил себе си и кръгът се затвори.

Разбира се, една от най-големите пречки пред Лили беше обществото. То отново се опита да стъпче осмелилите се да мечтаят с хищническа жестокост, но за пореден път опитите му се провалиха.

Лили се бори до последен дъх срещу ограниченията на реалността. Тя отказа да приеме действителността, политайки като копринен шал над планинските върхове. И макар да плати с живота си, Лили успя да постигне себе си.

Герда и Ейнар останаха верни един на друг. Тяхната връзка бе от друго измерение. Любовта им беше чиста и абсолютна. Те бяха напълно сами в своя собствен космос, където звездите можеха да бъдат каквото си поискат – защото там, където има любов, свободата е най-висшата цел.