Когато заявим, че нещо е въпрос на вкус, това затваря темата. Вкусът се представя като нещо статично и окончателно, но така ли е наистина?

Нашият вкус е израз на това кои сме. Какви хора харесваме, кои филми предпочитаме, какъв тип дейности ни допадат. Вкусът ни не нещо външно, което просто е свързано с нас, той е израз на нашите емоции и вярвания.

Обществото често се слага в пасивна позиция спрямо вкусът на масите. Това харесват хората и това ще правим. Но никога не се запитваме дали хората харесват правилните неща. Отделният човек също слага себе си в подчинение на собствения си вкус. „Какво да направя, прост това ми харесва.“ Но харесването не определя личността. Личността определя какво ѝ харесва.

За да може вкусът ни да е довод за нещо, първо трябва да проверим дали имаме вкус

Вкусът се възпитава. Родителите, обществото, медиите, артистите. Всички имат голяма роля в това да ни помогнат да развием сетива за качественото, стойностното, красивото. Индивидуалните предпочитания определят какво ще изберем в широчина, но това дали вкусът ни е развит определя какво ще изберем в дълбочина.

Вкусът е израз не само на предпочитание, но и на компетентност.

Ако харесваме доматите, топлото време, рок музиката, това е резултат от нашето предпочитание.

Ако обаче предпочитаме повърхностните забавления пред смисленото изкуство, усещането за сигурност пред усещането за свобода, силиконовите жени пред естествените. Тогава е време да се запитаме дали изобщо имаме вкус и да работим върху него.

Вкусът ни за живота определя неговия облик. Затова двете винаги се развиват заедно.