„Гражданинът Кейн“ почти навсякъде бива признат като най-великия филм на всички времена. Безспорно режисьорът Орсън Уелс и неговият оператор Грег Толанд правят революция в киното, създавайки нещо невиждано до този момент. Въпросът е защо са решили символът на тази революция да бъде посредствената сивота.

С решението си да създадат „Гражданинът Кейн“ Уелс и Толанд превръщат един обикновен и скучен филм в емблематична творба за историята на киното. Това не може да бъде нищо друго, освен предателство на гения в името на посредствеността. Що за човек би отдал таланта си на безсмисленото?  Кой би принудил света да се вглежда отново и отново в същата нелепица, за да си припомня, че по същия този невероятен начин, е можело да се заснеме нещо красиво? Този, който не уважава собствените си способности, е достоен единствено за презрение.

„Гражданинът Кейн“ не съществува. Няма герои, няма сюжет, няма мотиви. Тази статия също нямаше да я има, ако не беше истеричното квичене на света, който продължава да твърди, че в това… нещо има смисъл.

Отне ни само два часа на празни диалози и отсъствието на каквото и да било действие, за да прозрем великия мотив, че парите не са всичко. Интересното е, че въпросният Кейн беше прекалено повърхностен, за да се обсеби от богатството си. Той не успя да постигне дори това. Смехотворните му женички бяха там, защото никога преди не сме виждали образ на жалка жена в киното и се налагаше някой най-после да го изиграе. Може би това също е било част от революционната дейност на филма.

Друг  опит за мотив, изваден от лексикона на четвъртокласничка, беше, че животът на човек не може да бъде описан само с една дума. И сякаш не е достатъчно, че е толкова повърхностно, твърдението дори не е вярно.

Единственото образоподобие беше Чарлс Фостър Кейн. Крещящо нестандартния образ на самотния богаташ ставаше все по-скучен с всяка изминала минута. Все пак той неизбежно изпъкваше на фона на останалите, тъй като поне се бе опитал да издокара някаква гордост. За съжаление обаче скуката я надви.

Накрая разкрихме и мистерията с прословутата розова пъпка. Ще цитирам онова, което си помислих при последния кадър от филма:

Спомен от детството? Сериозно?

Филм, който ни разкрива така шокиращото знание, че детството е важно, а парите не могат да осмислят живота ни. И да посланието е правилно, но вместо да губим часове наред в киното, винаги можем да научим това като просто си пуснем някоя чалга песен.