Стоя на колене в пръстта. Прегърнала съм тялото на света. Кръвта му изтича, а аз не знам как да я спра. На гърдите му е зейнала голяма черна рана, още хиляди прорези бликат навсякъде. Знам, че имам само четири минути, за да го спася. А после…

Поглеждам го в очите. И виждам всичко. Виждам река спускаща се към своето ново начало, докато земите около нея разцъфтяват с живот. Виждам титаничния сблъсък на планинските върхове с гръмотевиците. Виждам Слънцето, царуващо високо в огненото си могъщество. Стъклените лица на небостъргачите, отразяващи лика на епохата. Върволиците от коли прекосяващи земята, търсещи поредната цел. Неспирната работа на машини, заредени от човешкото желание за прогрес. Цветната тълпа по улицата, празнуваща деня. Отворен прозорец, през който долитат звуците на пиано. Колебанието в погледа на момиче, последвано от необратима решимост. Докосването на две ръце. Първи порив към истината. Всичко се пази в тези очи и ще бъде там, докато те още са отворени.

Какво се случи? Тик-так, тик-так. Секундарникът отброяваше. Власт на обществото, стени по границите, чипове в ръцете за отваряне на врати, бременни хора, унищожение на спортни рекорди, гордост от липса на свобода, последната възможна връзка. Тик-так, тик-так, тик-так.

„Виновните?“ – ще попитате.

Всички, които някога са се отрекли от себе си.

„Но…?“

Да, така е. Те не са убийци. Те не могат да убият света като външна сила. Те са самоубийци. Те го отслабват, като се самоунищожават. Взимат ножовете, камите, брадвите, автоматите. Наръгват достойнството, бомбардират природата, задушават мечтите. Обезумели, настървени, безмилостни . Беззъби хищници, решили да довършат последната си жертва за още няколко секунди празно съществуване. Но най-жестоки са към самите себе си. На себе си се нахвърлят с голи ръце. Забиват нокти в собствените си души, а раните зейват върху лицето на бог.

Погледът на света е премрежен, но е устремен в бъдещето. Дъхът му е хриптеж, но в него звучи мелодията на свободата. Треперенето му разтърсва застоя и влива вдъхновение в сърцата на воините.

Не, тялото в ръцете ми не е труп. То още диша. И ще продължи да го прави. Защото само с продължението на агонията си ще спаси своите паразити, своите деца, своите братя, своята същност. Хората. И така до последната секунда на надежда.

Аз ще се боря за този свят. Ще му прелея моята кръв, ще разделя дъха си с него, ще превърна енергията си в живот. Ще бъда по-силна, по-решителна, по-безкомпромисна. Ще дам повече, отколкото имам, за да получа всичко. А светът ще се изправи отново и ще стои по могъщ от всякога.