Когато през Ренесанса най-будните хора по онова време се обръщат към науката, то е за да избягат от мисловната, но и духовна тъмнина, наложена от религията в последните векове. Те се борели с това, че църквата налага само един модел на реалността, който потиска човека, и всяко дори най-малко отклонение от него се наказвало жестоко.

Не е ли странно, че в днешно време интелктуалците, които се смятат за наследници на тези първи учени, използват науката за точно същата цел? Тази, която е трябвало да бъде бунт в името на по-доброто съществуване на човешкия вид, днес го потиска и оковава със същата строгост в разбиранията си.

„Аз вярвам в науката“ е мотото на много хора, което е чудесно. Но когато осъзнаеш, че в това се подразбира „и в нищо друго“, големите проблеми настъпват. Ако отказваш да приемеш каквото и да е, което не може да се види наглед в лаборатория, не си ли затваряш умишлено очите за почти целия прекрасен свят там навън?

Проблемът с голяма част от това, което в съвремието ни се пробутва за научно, е, че то просто не уважава Вселената. Как очакваме тогава то наистина да допринесе за доброто на човечеството? Ако човекът няма душа, ако човешкият живот не е свещен, ако Вселената не е дом за нас в пълния смисъл на думата, защо би ни пукало изобщо за каквото и да е? А ако не ни пука за самите нас и за обкръжението ни, как бихме могли да живеем добре?

Религията е уцелила малко неща, но все повече се убеждавам, че едно от тях е мотивът за вярата. Да, макар да противоречи на нашата логика, понякога първо трябва да повярваш и тогава ще видиш. Способността да вярваш без доказателства е мерило за собствената ти смелост да избираш доброто, дори когато нямаш гарнция, че няма да бъдеш наранен.

В света е не само естествено, но и важно да има неща, които да не могат да бъдат измерени. Как ще оразмерите любовта? Или вътрешното богатство на човек? Или стойността на един слънчев лъч, който гали лицето? Нима градусите или килограмите, херцовете или джаулите са подходящи за тази цел? Който знае стойността на тези неща, разбира, че те са абсолютни. И опитът да бъдат вкарани в някакви рамки за интелектуално удобство е напълно безсмислен.

Квантовата физика ни дава едно ново и много по-дълбоко разбиране на съществуването. Вместо за механика без страст и избор, тя говори за енергия, която е подвижна, гъвкава и не съвсем разбираема. Квантовата физика е знак, че някои от похватите на Вселената могат да бъдат обяснени дори научно. Но отново, скованата наука вижда в това не хармония и смисъл, а поредното доказателство за отчужденост и безсмислие.

Важно е да отбележим, че тези ограничения не се споделят от наистина великите учени, които освен интелекта си, използват също сърцето и душата си в процеса на познание. Никола Тесла е бил абсолютно убеден в хармоничността на битието. Джордано Бруно възстава срещу геоцентричните възгледи на църквата, но остава верен на идеята си за божественото присъствие във всичко. Именно това са истинските учени, които търсят дълбоко и всеобхватно знание. Останалото е сциентизъм, който задушава ума и покрива очите на последователите си.

Сега духовността е в ролята на бунтаря. Тя казва, че там трябва да има нещо повече. Че нито човекът, нито Вселената могат да се изчерпят с едно математичско уравнение, колкото и сложно да е то. Че учебникът по математика не обяснява всичко в живота по абсолютно същия начин, по който и Библията не го прави.

Не робувайте нито на религии, нито на науки. Слушайте вътрешния си глас и ще видите как неговите послания за съвършенство отекват в целия космос.