Лесно можем да определим правилата на материалния свят. Кое е чаша и кое ваза, кое струва малко и кое много, какво е вредно за нас и какво е полезно. Но когато същите тези неща трябва да бъдат определени в емоционалния свят, имаме навика просто да махваме с ръка заключвайки, че абстрактните неща са неопределими. Така обаче се поставяме в позицията на неспособни да определим именно най-важните неща в живота си, които сърцето знае.

Как можем да знаем какво е любовта?

Интересно е, че според повечето хора, отговорът ще е – не можем. Или вариации на същото като относително е, за всеки е различно, няма верен отговор и така нататък. Но да се съгласим, че няма сигурна истина в онова, което е наша същност, е абсурдно.

Нека си зададем два въпроса, за да видим как тече човешката мисъл:

Какво е любов? и Какво е чаша?

За почти всеки човек на света ще бъде по-лесно да каже какво е чашата. Очевидно е, просто е и на пръв поглед изглежда логично да е по-лесния въпрос. Но така ли е наистина?

Човекът е много повече любов, отколкото чаша. Няма причина да познаваме нещо извън нас по-добре от онова, което сме самите ние. Ние сме любов и това знание ни е изконно дадено като наша същност. Чашата е външен обект, който опознаваме чрез придобито знание и следователно е по-труднодостъпното.

Любовта е важна, а чашата не е. Ако сбъркаме чашата с чиния, какво следва от това? Нищо повече от лек битов дискомфорт. Но ако сбъркаме любовта със страх, това може да ни унищожи като личност и в по-голям мащаб да доведе до крах цялото човечество. Защо тогава живеем в общество, което знае какво е чаша, но бърка любовта със страх всеки ден?

Колкото по-важна е една истина за живота ни, толкова по-несигурни сме в нея, което е притеснително грешна обратна пропорция. Да познаваш себе си и да си сигурен в основополагащите истини е най-естественото нещо на света.

Изпитваш ли любов към някого? трябва да бъде по-лесен въпрос от Кой цвят е червения? и ако не е така, то следва да потърсим причините за това в себе си.

Как можем да разберем какво е истинско изкуство?

Отново една от темите по които винаги се стига до заключението, че няма правилно и грешно и не съществува ясна истина. Но изкуството има само една цел, която е да създава истини.

Да не сме сигурни кое има истинска стойност и кое просто печели нашето харесване, е меко казано странно. Човекът има способността да придава стойност на нещата и когато това е една от основните предпоставки в природата му, да се обявим за безпомощни да открием истината в собствената си същност, е парадоксална позиция.

Независимо дали кино, литература или музика, всяко творение или минава отвъд обикновеното и се потапя в емоционална дълбочина, или не успява да го направи и си остава само на ниво симпатии.

Тук често стигаме и до питането „Кой може да определи това?“ и макар на едно ниво отговорът да е „Всеки“, на този етап от развитието ни правилното становище е „Дълбокия човек.“ Което ни довежда до друг абстрактен въпрос.

Кой човек е дълбок?

Любопитно е как в масовия случай отново липсва отговор. Можем да преценим кой човек е красив, кой е добър, кой е умен. Но когато става въпрос за най-важното качество, всички пасуват и чакат ново раздаване.

Дълбочината на един човек е основното му качество и единствения реален фактор по който хората се различават едни от други. И дори да не разбираме в какво се изразява тази дълбочина, той кой човек я притежава трябва да е очевидно за всеки един от нас. Защото не добрия и не умнията, а емоционално дълбокият е този, който води света към прогрес.

И ако емоционална дълбочина е нещо, което не можем да измерим или да докажем с тест, то опредлено можем да добием сигурност в нея чрез вътрешното си усещане. Което ни довежда и до последния въпрос.

На кое вярваме най-много – на тялото, на разума или на сърцето?

И пак наблюдаваме обратна пропорция – тялото ще получи най-голямо доверие от нас, а сърцето най-малко.

Очите и ушите могат да бъдат заблудени. Мозъкът може да бъде излъган. Но сърцето винаги долавя истината през всички лъжи и илюзии. Тялото и мозъка са инструменти на сърцето да изживява себе си и да се ориентира по-добре в света, но нашата същност винаги остава в душата, която е първоизточника на съществуването ѝ. Аз съм следователно съществувам. И е напълно нелогично да имаме най-малко доверие на онова, с което всъщност взимаме решенията си.

Абстрактните неща могат да бъдат трудни за осъзнаване. Но са и най-важните. Така че трябва да се съсродоточим върху тях и да вярваме изцяло на онова, което е способно да ги разбира – сърцето.