След вечерта на 11 септември тази година търговията с чадъри в Пловдив изчезна. Хората, които са били навън съответната вечер знаят, че в даден момент оцеляването на всеки, който няма достъп до Ноевия ковчег, беше под въпрос.

Именно в тази злощастна нощ с Авадра патрулираме по главната в търсене на необходимата ни доза безумие, за да приветстваме зората. Пороят се появява изведнъж и предизвиква масова паника и бягане към най-близкото убежище. Или поне това правят останалите. С Авадра решаваме, че е наложително да стигнем до Пловдивския театър именно в най-силния дъжд. Оказва се изключително забавно – препъваме се, настъпваме се, блъскаме се в други хора и, разбира се, се смеем. Все пак колко често получаваш възможността да плуваш на центъра?

Хората са измръзнали, от косите им капе вода, дрехите им са подгизнали. И все пак всички сме усмихнати, защото има нещо невероятно уютно в това да седиш във входа на театъра с група непознати и да наблюдаваш мълчаливо природната стихия.

И тогава, когато си мислиш, че нещата не могат да станат по-хубави, Авадра ти казва, че през цялото време е имала чадър, но не е искала да го намокри. Аааах, малките неща, които правят момента просто съвършен.

Не мога да не се възхитя и от удивителната способност на хората да се адаптират. Десетки пешеходци бяха екипирани с плавници и шнорхели и умело се провираха между стадата (не мога да ги нарека „пасажи“ по лични причини) шарани, радващите се на новообразувалата се река. Но това се оказа крайно недостатъчно. Веднага щом се озоваваме в колата, разбираме, че трудното тепърва предстои.

Пред нас се простира Тракийско море. То е от вида междуквартални морета с висока концентрация на затъващи автомобили. Водата е докъдето поглед стига, а мракът трепти от зловещина, разкъсван единствено от далечните викове на удавниците. Няколко от шофьорите изоставят колите си и с последен вик на отчаяние нарамват кислородните си бутилки и се гмурват в неизвестното. Наблизо с тихо жужене преминава малка лодка и съм почти сигурен, че виждам отблясъка на перископ на подводница.

Пътищата са затворени. Хората са ядосани и притеснени. Половината град е блокиран, а един квартал е извън света. Но не бива да виним никого. Все пак какво можем да направим пред силата на Потопа? О, всъщност… Не беше ли просто дъжд?